Жената на Лот - Какво се случи? Не е това, което си мислим...

Библията не е просто книга за обикновено четене — тя изисква задълбочено вникване в нейния исторически, културен и географски контекст, за да може да разкрием пълния ѝ смисъл. В последните си изследвания се стремя да поддържам една последователна линия: разглеждам Писанията през призмата на техния оригинален контекст. Това не е случайно, а умишлен избор. Убеден съм, че без този контекст много от стиховете остават неясни, а някои дори се тълкуват погрешно.

Например, в поученията си за църквата в Лаодикия (Откровение 3:14–22) показвам как историческият контекст осмисля думите на Исус. Ако не знаем особеностите на този град, трудно бихме разбрали напълно какво казва Той. Исус казва: „Богат си, но купи от Мене злато.“ Това не е случайна фраза — тя е свързана с процъфтяващото банково дело в Лаодикия, което е превърнало града във финансов център. След това добавя: „Купи си от Мене бели дрехи.“ Това се отнася до известната текстилна индустрия в града, специализирана в производството на фина черна вълна от местни овце.

Исус казва също: „Нито си студен, нито горещ, а хладък.“ Това не е просто духовна метафора — тя отразява географската реалност. Лаодикия се намира между Хиераполис, откъдето идва гореща минерална вода, и Колоси, откъдето идва студена изворна вода. Докато водата достигне до Лаодикия, тя става хладка — непригодна нито за пиене, нито за лечебни цели. Исус използва точно тази местна особеност, за да предаде духовното Си послание. И още казва: „Купи си колурий.“ Това е позоваване на медицинската школа в Лаодикия, прочута с производството на очен мехлем, направен от специален прах. Без да познаваме тези исторически, културни и географски факти, тези стихове остават трудни за разбиране — дори загадъчни. Контекстът не само ги прави ясни, но разкрива дълбочината на посланието на Исус.

Друг ясен пример са думите на Месия към друга църква: „На име си жив, но си мъртъв.“ Това не е просто духовна метафора — тази фраза е свързана с уникален погребален обичай в региона. Там, преди да бъде погребан починалият, го обличали в нови дрехи, връзвали го за дървена талпа и го разнасяли из града, все едно е още жив. След това го поставяли в местната кръчма, заедно с талпата, като слагали по един камък върху очите му. Върху тези камъни рисували отворени очи, за да изглежда така, сякаш гледа. Приятелите му празнували цяла нощ в негово присъствие, разговаряли с него, преди на следващия ден тялото да бъде погребано. Когато Месия казва: „На име си жив, но си мъртъв“, Той директно се позовава на този ритуал, за да покаже духовното състояние на църквата — външно изглежда жива, но всъщност е духовно мъртва. Как бихме могли да разберем този стих без да знаем този исторически обичай? Библията изисква да бъде тълкувана в нейния оригинален контекст.

Вярваме, че Божият Дух може да направи всяко слово от Писанието живо и лично — да го преобрази в откровение за нашето време. Но когато преподаваме, ние не преподаваме лични откровения или преживявания. Преподаваме Писанията — такива, каквито са били дадени — и ги представяме в техния исторически, културен и библейски контекст.

Ще дам още един пример, в който контекстът напълно променя разбирането за даден текст. Той прави стиховете да звучат напълно различно. Преди време получих съобщение в Messenger от човек, който не написа нищо друго, освен: „Върни ми Библията! Какво направи с моята Библия? Къде изчезна?“ Този човек е чел Библията с години, но след като започнал да слуша моите поучения, казал: „Сякаш чета друга Библия.“ Това е силно свидетелство. Да, в контекст Библията става различна — тя става абсолютно ново преживяване.

Например, наскоро анализирах текста от Осия 6:1–6. Първите три стиха често се цитират във връзка със съживления, пророчества или физическо изцеление: „След два дни Господ ще ни съживи, на третия ден ще ни възкреси.“ Тези думи се повтарят от пастори, изповядват се от църкви, използват се в молитви и конференции. Но това, което повечето хора не забелязват, е, че тези думи не са на Бога. Това са думи на народа — народ, който в момента не е в правилна духовна позиция пред Него. Това не е истинско покаяние, а опит да се измъкнат от трудности чрез красиви фрази. Те звучат добре, но нямат дълбочина. Те идват от сърца, които не са наистина обърнати към Господа.

Контекстът е от ключово значение за мен. Това не е просто подход — това е мисия, която съм приел да следвам до края на живота си. Убеден съм, че Библията трябва да бъде разбрана така, че да уловим мисълта на автора — не да налагаме върху текста нашите собствени тълкувания, повлияни от някоя школа, традиция или деноминация.

Сега ще се потопим в историята за жената на Лот, за Содом и Гомор — разгледани през призмата на техния контекст. Тази история е различна от традиционните ни представи. Отворете Битие, глава 19, като ще се фокусираме върху стихове 17 и 26. Представете си, че пътуваме във времето, за да се озовем сред хората, живели тогава. Това е ключов момент — да се научим да пътуваме във времето.

Искам да споделя основния принцип, по който тълкувам Писанията. Това е моето единствено правило. Всичко останало е само допълнение. Когато тълкувам Битие 19, ограничавам се до знанията и разбирането на хората, живели по онова време. Когато разглеждам историята на Давид, нищо след него не ме интересува — защото не ми помага да тълкувам текста вярно. Защо? Защото Божиите думи и библейските текстове трябва да се разбират от позицията на онези, които са ги чули или изрекли.

От гледната точка на 21-ви век знаем твърде много. Знаем толкова много, че бихме могли да изнасяме библейски уроци на Натан, Аарон, Рут, Вирсавия или Исус Навин. Те биха ни слушали с удивление — защото не са чули това, което нашите уши са чули. Йешуа казва: „Блажени сте, защото чувате. Сред вас стои някой, по-велик от Соломон.“ Те не са имали тази привилегия.

Затова, когато сме в Битие 19 — забравете всичко, написано след Битие 20. Ако четем посланията на Павел — не се обръщайте към църковните отци от II век нататък. Филтрирайте през времето. Това е пътуване назад. Не е ли предизвикателно?

Нека си представим Содом — град, потънал в духовен мрак, изпълнен с грях, неправда и насилие, особено сексуално насилие. Навсякъде цари извратеност и беззаконие. В един момент Господ вече не може да търпи това зло. Често чуваме въпроса: „Ако Бог е добър, защо позволява злото?“ Отговорът е: има моменти, когато Бог не може да го търпи повече.

Такъв е случаят с потопа в Битие 6. И такъв е моментът в Битие 19, когато Бог решава да унищожи злото — не чрез преговори, а чрез съд. В Битие 6 четем, че Ной намери благоволение в Божиите очи. В Езекил 22 виждаме, че когато грехът се умножи, Бог търси човек, който да застане на пролома. Ако няма такъв, съдът се излива. Точно това се случва със Содом и Гомор — съдът е неизбежен.

Тълпата, събрала се пред вратата на Лот, иска той да изведе гостите си, за да се „съвкупляват“ с тях. Използвам този архаичен, но дипломатичен термин — умишлено. Представете си паниката: пристигат странни гости, нещо се случва в къщата. Хората шушукат: „Какво става там?“ Ангелите предупреждават Лот за предстоящия съд, а тълпата би трябвало поне за миг да се запита: „Тези мъже дали не са изпратени от Бога?“ Но вместо покаяние — страст. Вместо страх — похот. Искат да се съвкупляват с тях.

Чета от Битие 19:4–9: „Но преди те да си легнат, градските мъже, содомските мъже, млади и стари…“ Вижте докъде е стигнал грехът — млади и стари, буквално. Божието Слово показва, че покварата е обхванала всички възрастови групи. Понякога казваме: „Младежите грешат, но старите ги съветват.“ Не. Тук целият град е потънал в зло.

„Целият народ от всички краища на града“ — това подчертава обхвата. Не е изолирана група. Не е банда. Това е култура. Това е общество, прогнило от корен. „Обиколиха къщата и викаха на Лот: ‘Къде са мъжете, дошли при теб тази нощ? Изведи ни ги да ги познаем.’“ Терминът „познаем“, според Септуагинта, е същият като в Битие 4: „Адам позна жена си Ева.“ Тоест, не говорят за запознанство, а за сексуално обладаване. Грехът е разкрит в пълната си форма — груб, насилствен, неприкрит.

Лот излиза пред вратата, затваря я зад себе си — акт на защита — и казва: „Моля ви, братя мои, не правете това зло. Имам две дъщери, които не са познали мъж. Ще ви ги изведа — правете с тях каквото искате. Само на тези мъже не посягайте, защото са под моя покрив.“ Тук ние, четящите от XXI век, сме шокирани. Как може баща да предложи дъщерите си? Но трябва да си спомним — пътуваме назад във времето. Според честта на древния Изток, гостът под твоя покрив е твоя отговорност. Да пожертваш своите, за да спасиш чужденец, е акт на максимална вярност към закона на гостоприемството — независимо колко варварски ни звучи днес.

Но тълпата не се трогва: „Махни се! Дойде тук като чужденец, а сега искаш да ни съдиш? Ще постъпим с теб по-лошо, отколкото с тях.“ Настъпват към Лот, готови да разбият вратата. Това вече не е просто грях — това е бунт срещу всеки морален остатък. Когато обществото стигне до точката, в която зло се нарича добро, насилието е нормално, и чужденецът, който брани правото, става враг — тогава съдът е близо.

След този момент ангелите поразяват тълпата със слепота. Това не е просто чудо — това е Божи съд. Има моменти, в които за греха няма изкупление. Има времена, когато милостта свършва. Защото колкото и да е дълготърпелив, Бог не е безкрайно търпелив. Той е справедлив. Божията милост има граници. И когато те бъдат прекрачени, идва негодуванието Му — свято, огнено, праведно. Не защото Бог е безмилостен, а защото човек е закоравен.

Дори вярващият може да стигне до състояние, в което кръвта на Христос спира да го покрива. Това се случва, когато съвестта прегори, когато съзнателното съгрешаване стане навик, а покаянието — фарс. В Евреи 10:26 четем страшните думи: „Ако съгрешаваме умишлено, след като сме приели познанието на истината, не остава вече жертва за грехове.“ Христовата кръв ни изкупва такива, каквито сме — но не за да останем такива. Евангелието е за всеки: убийци, крадци, блудници, прелюбодейци, насилници, религиозни лицемери. Всеки може да влезе през Божията врата с покаяно сърце. И никой няма право да гони грешника от Божия дом — защото Исус казва: „Не съм дошъл да призова праведните, а грешните към покаяние.“

Но след това — започва път. Процес. Следване. Ходене с Бога. Това не е добавка към спасението — това е спасението в развитие. Това е живот на покаяние. Това е библейска сотериология. Не можеш да кажеш: „Спасен съм, и нямам ангажименти към Бога или греха.“ Не. Имаш. Имаш ангажимент да умираш всеки ден, да се бориш срещу греха, да живееш в послушание, да следваш Агнеца, където и да отиде.

Сред целия този хаос Лот, съпругата му и дъщерите му получават милост. Въпреки деградацията на града, въпреки колебанието на Лот, въпреки духовната летаргия на семейството му — Битие 19 е портрет на Божията благодат. Не благодат, която игнорира греха, а благодат, която изважда от него. Ако трябва да илюстрирам благодатта с новозаветен сюжет — например изцелението на парализирания — тогава Битие 19 е също толкова ярка картина на същата истина: Бог спасява по милост, не по заслуги.

В Римляни 4 Павел говори за оправданието чрез вяра и посочва Авраам — човек, живял преди Месията, преди Кръста, преди Закона дори. И все пак оправданието на Авраам е като нашето. Това е трудно за възприемане. И все пак — нашата задача като проповедници и ученици на Словото не е просто да опростим, а понякога да усложним, за да покажем колко дълбоко е Евангелието. Истината е, че не можеш да предадеш Евангелието, без то първо да смути и разтърси. Месия правеше точно това.

Колко често Исус предизвикваше религиозната самоувереност! В ден на религиозно спокойствие, Той задаваше въпроси, които взривяваха мисленето: „За кого говори Давид, като казва: ‘Господ каза на моя Господ…’?“ Това беше теологична бомба. Моторите на фарисейската логика започваха да прегряват. „Какво значи ‘Господ каза на моя Господ’? Един ли е? Двама ли са?“ В техния свят нямаше място за такъв въпрос.

И оттогава досега — вече две хилядолетия — се опитваме да формулираме думите Му. Църковните отци, съборите, догмите – всички са опитвали да изразят с човешки език онова, което надхвърля човешкото. Библията съдържа обясними факти и необясними откровения. Вярваме и в двете. Но ако се опитаме да обясним необяснимото, рискуваме да изпаднем в ерес. Лъжеученията често се раждат от добри намерения, когато някой реши да „помогне“ на Бог, като преведе на човешки език онова, което не е за превеждане.

Второзаконие казва: „Откритото принадлежи на нас и на синовете ни, но скритото принадлежи на Господа, нашия Бог.“ (Второзаконие 29:29) Хората питат: „Как така Отец, Син и Свят Дух са един Бог?“ Не мога да го обясня. Някои казват: „Това е като вода — лед, течност и пара.“ Или: „Като яйце — жълтък, белтък и черупка.“ Но всеки път си спомням Божиите думи: „На кого ще Ме уподобите?“

Говоря с увереност за онова, което е открито. Изследвам, тълкувам, проповядвам — но за онова, което е скрито, мълча със страхопочитание. Това мълчание не е несигурност — то е увереност в Божията тайна. Това е почит към Онзи, Който знае всичко, дори когато ние не знаем.

Лот и семейството му намират милост. Не заради заслуги, не заради духовна будност — а чиста милост. Ангелите ги извеждат и им дават ясна заповед. И тук е сърцевината: Битие 19 без контекст е различно от Битие 19 в контекст. Заповедта е проста, но тежка: „Не поглеждай назад. Не спирай в околността. Бягай към планината, за да не погинеш.“ Повтарям, защото текстът го повтаря: „Не поглеждай назад. Не спирай. Бягай към планината.“ Спасението изисква движение. Посоката е ясна. Забавянето е смърт.

Лот и дъщерите му достигат безопасност в Сигор. И тук идва една от най-удивителните реплики в цялото Писание. Когато обяснявам как Бог сътрудничи с хората, винаги цитирам Битие 19:22–25: „Бягай, бързай, защото не мога да направя нищо, докато не стигнеш в Сигор.“ „Не мога да направя нищо…“ — така говори Всемогъщият.

Тези думи ме удариха със сила, когато веднъж трябваше да проповядвам в село Каменово — на възрастна двойка, в малка, тиха стая. Признавам, мислех си, че е загуба на време. Бях проповядвал в големи църкви. На 25 години аплодисментите ми харесваха. Караха ме да се чувствам важен. А като дете, израснало с дефицит на любов, това усещане беше моята доза адреналин. Но тогава Господ ми прошепна, докато ставах за Каменово: „Бягай, защото, докато не отидеш, не мога да направя нищо.“

Този стих разваляше комфорта ми. Напомни ми, че Господ понякога е като тормоз — нежен, но неудобен. Разбрах нещо дълбоко: Сигор значи „малък“. И Бог ми казваше: „Отивай при малките, при незначителните. Докато не стигнеш до тях — няма да действам.“ Това преобърна пътя ми. Разбрах, че пътят към великите Божии дела минава през малки спирки, стари гари и керемидени покриви. Божият маршрут не минава през сцени, а през скромни места. Духовното ми здраве не се гради върху аплодисменти, а върху служене на „незначителни“ хора.

Когато днес срещам безмилостни хора, хора без състрадание, понякога се чудя: „Как е възможно?“ После си казвам: „Може, ако не си минавал през Сигор. Ако не си служил на малки хора.“ Защото само Сигор омекотява сърцето.

Лот и дъщерите му стигат Сигор – място, което по човешки изглежда незначително, но по Божия мярка е убежище. Малък, но безопасен. Скромен, но спасителен. Не го подценявай. Бързай натам. Там е пътят към планината.

Преди изгрева започва Божият съд. Огън и сяра падат от небето – Битие 19:22–24. Съдът не чака утрото. Започва още в тъмнината. И тогава – жена му. Ето я бомбата.

Знаете ли името ѝ? В Писанията има над хиляда жени. Много от тях с имена – Ана, Ревека, Мария, майката на Месия. Но тази жена – без име. В мидрашите я наричат Идит. Но Писанията мълчат. Защо? Защото тя е огледало. Тя си ти. Тя съм аз.

Нейното име не е скрито, за да бъде забравена. А за да помним себе си в нея. Тя е архетип, не просто фигура от историята. Тя не достига Сигор. И тук идва проблемът с повърхностното тълкуване. Номиналното, популярното разбиране – евангелско, християнско, без задълбочена херменевтика – е следното: Лот, жена му и дъщерите бягат. Тя се обръща назад, за да види Содом. И понеже погледнала – Бог я наказал.

Но нека мислим. Другите трима не са ли видели? Сяра и огън падат от небето! Градовете се обръщат в пепел. Как да не видиш? Небето гори! Земята се тресе! Значи не става дума за визуално обръщане. Бог не я наказва, защото е „погледнала назад“. Не е толкова плитко. Не. Не е така.

Струвало ли ви се е странно? „Бог я наказа, защото видяла съда.“ Това не звучи справедливо. Не звучи божествено. И точно тук е силата на Писанието. То не казва: „Бог я наказа.“ Казва: „Тя стана стълб от сол.“ Виждате ли разликата? Не е изречение за наказание. А за превръщане. За застиване. За вътрешен срив.

Тя не беше убита. Тя спря. Сърцето ѝ се обърна назад, преди очите. Желанието ѝ не беше към Сигор, а към Содом. Тя не можа да се откъсне. И това я вкамени. Външно – сол. Вътрешно – замръзнала.

Божият огън не я изгори. Но не я и промени. И това е трагедията. В Битие 19:26 четем: „Жена му погледна назад и стана стълб от сол.“ Обърнете внимание на глагола „стана“ — на еврейски същата дума се използва и в Битие 1:2, където за Земята се казва, че „стана“ пуста и неустроена. Земята не е създадена така, а стана така.

Това е ключът. Библията не казва, че Бог я е превърнал в стълб от сол, а че тя сама стана такава. Първите ми години във вярата мислех точно обратното — че Бог я наказва и я превръща в солен стълб заради едно обръщане назад. Това е типичното, номинално тълкуване.

Истината е по-сложна — и по-дълбока. Тя вървеше зад Лот, но не достигна целта – Сигор, убежището. Заповедта беше ясна: „Не поглеждай назад. Не спирай. Бягай.“ Жената на Лот не само погледна назад, а се върна назад — обратно към онова, което вече беше съд.

Исус в Новия Завет потвърждава тази динамика. Връщането назад, докато съдът вече започва, води до гибел. За да те сполети милостта, трябва да си в Сигор — в убежището, където си на сигурно място. Това, което християнството често рисува като четирима бягащи, обгърнати от Божията благодат, всъщност има по-фина драма: Ангелите хващат Лот и дъщерите му за ръце — това е истинската благодат. Изведоха ги, дадоха им спасение, заповядаха им да бягат и не да се обръщат.

Но тя — жена му — остава назад, нарушава заповедта. Не е Бог, който я наказва — тя сама избира да стане стълб от сол, защото нарушава заповедта: „Не спирай, върви!“ Тази интерпретация ни учи, че Божията благодат и съд не са в противоречие, а съжителстват в тънката граница на човешкия избор. Спасението не е автоматично, то изисква послушание, движение и доверие.

И в тази история не виждаме наказание отгоре, а последицата от един избор — изборът да останеш залепен в миналото, докато спасението те очаква напред. Йешуа ни дава само една жена, която трябва да помним – жената на Лот (Лука 17:32). Тя беше спасена, изведена от опасността, получила благодат. Ангелите я хванаха за ръка, както Лот и дъщерите му, и я изведоха извън Содом (Битие 19:17).

Но, както Битие 19:26 показва, и както Йешуа потвърждава, тя не просто погледна назад – тя се обърна и тръгна обратно към Божия съд. Това е съществено. Решението ѝ да се бави, да се връща, я връща в разрушението.

Подобно е и с изхода от Египет – не беше достатъчно Израилтяните да преминат Червено море. Мнозина бяха кръстени в облака и морето, но поради липса на послушание и сътрудничество с Божията благодат всички, освен двама, умряха в пустинята. Не казвайте просто: „Кръстен съм.“ Истинското спасение изисква участие, сътрудничество, взаимодействие.

Както пише апостол Павел в 2 Коринтяни 6:1: „Съдействайте на Божията благодат.“ Това е синергия – вашата воля и Божията сила работят заедно, за да изпълнят благодатта. Жената на Лот отказа да съдейства – тя не „синергизира“.

Содом и Гомор са градове на „хамас“ – на насилието и моралното извращение (Танах). В Битие 6 „хамас“ е причината за потопа. Содомците казват за гостите на Лот: „Изведи ги, за да ги познаем.“ (Битие 19:5) – израз на безобразно насилие. В Битие 6:11 „хамас“ активира Божия съд. За да се задълбочите, препоръчвам за домашно: Юда 1:7, Второ Петрово 2:6–8, Исая 3:9, Еремия 23:14 – всички те свързват Содом със съда над беззаконието. Содом е близо до Мъртво море, което е „умряло“ от съда на Бога – символ на духовната смърт.

И централната Божия заповед в тази история е: „Не поглеждай назад, не спирай, бягай.“ Защото само чрез послушно движение напред, в Божията воля и благодат, има спасение.

Ниневия, езическият град, успява да избегне унищожение, докато Содом е напълно разрушен. Бог изпраща в Содом двама ангели, а в Ниневия – пророка Йона, чието име означава „гълъб“ – символ на мир и покаяние. Интересно е, че Йона сам избягва – той тръгва в обратна посока, сякаш бяга от Божията воля, купува билет за другаде, избира да не изпълни задачата си. В двата града някой се движи наобратно: в Содом жената на Лот се обръща назад към греха и гибелта, в Ниневия – хората се обръщат към Бога и се покайват.

Разликата между двата града е в покаянието – тешува, в утешението и обръщането към Бога. Това покаяние спира Божия гняв, защото означава връщане към Него, към източника на живот и милост.

От къде обаче Лот е взел жена си? Авраам изпраща слугата си Елиезар, за да намери жена на Исак – но не сред ханаанците, а сред роднините им. Заветите се сключват чрез докосване на бедрото – ключова кост, символ на сериозен ангажимент: „Ако не изпълня, нека Бог ме строши.“ Лот, който е далеч по-близо до Содом, вероятно взема жена именно от там – от грешния град. Писанието мълчи по този въпрос, но фактът, че тя остава привързана към Содом, обяснява защо не успява да стигне до Сигор, до спасението.

Колко често и ние не искаме да се откъснем от любимото, от удобното, от онова, което познаваме – дори ако това е вредно за душата ни? Колко пъти служим не на Бога, а на служението, на традицията, на навика? Това е краят на истинската духовност, когато любовта изчезне. Можете ли да си представите: да зарежете всичко заради Исус – дори да спрете погребението на баща си – защото Той е единственият фокус на живота ви? Това е истинска решимост.

Всеки от нас живее в свой „Содом“ – духовно или морално обкръжение, което ни дърпа назад. И колкото по-силно Бог ни вика към нова дълбочина, толкова по-трудно е да се откъснем. Авраам не позволява Исак да вземе жена от ханаанците, защото това би било размиване на завета. Но Лот, който тръгва към греха, взема жена от Содом. Това обяснява и моралния упадък на дъщерите му.

Поставете се на тяхно място: две млади жени, без род, в свят, който е суров и безмилостен. Страхът и отчаянието ги карат до отчаяни действия – те припиват баща си и спят с него, защото нямат друг изход. Или пък е отражение на содомската култура, където моралът е напълно сринат. Те живеят сред хора, които са наказани с огън и сяра, защото Бог не намира друг начин да спре беззаконието им. Това е сурова истина, но факт.

И затова беше необходима бърза и безкомпромисна евакуация – спасение не може да има за онези, които се колебаят, връщат се или не желаят да напуснат греха си. Думата „погледна назад“ (נבט — набат или нават) в еврейския оригинал носи много по-дълбок смисъл от просто бърз поглед. Това е един вид съзерцание, възхищение, дори обожаване, което ангажира сърцето и волята. Не е случайно, че жената на Лот не просто „поглежда“, а се обръща, спира, връща се към това, което Бог е осъдил — към тъмнината, греха, смъртта.

Лот и семейството му са призовани да излязат от Содом и да стигнат Сигор — мястото на безопасност. Но съдът върху града започва точно в момента, в който Лот стига там. Жената му обаче остава „по пътя“ — в прехода, в средата, между миналото и бъдещето, между тъмнината и светлината. Точно там тя „става“ — тоест се трансформира в стълб от сол, символ на статичност, на втвърденост, на неспособност да продължи. Поетично и символично: докато Лот тича към светлината на Сигор, тя се обръща и тръгва към тъмнината на Содом.

Йешуа (Исус) потвърждава тази история и нейния урок: спасението е движение, бягство, преход от едно място на духовна смърт към друго на живот. Спасението не е просто да си извън опасността, а да продължаваш да вървиш в посоката на живота и благодатта. Апостол Павел учи Тимотей: „Бягай от младежките страсти“ (2 Тимотей 2:22). Това е призив към активна духовна борба, към движение, към избягване на греха с цялата си сила.

Ангелите и Месия казват: „Бягай!“ — не само като физическо спасение, а като духовна метафора за отдалечаване от греха и приближаване към Бога. В този смисъл спасението е излизане от Содом и влизане в Сигор — излизане от греха и влизане в благодатта. Йешуа свързва този разказ със събитията около разрушението на Йерусалим през 70 г. сл. Хр. (Лука 17:26–33). Тогава и ние сме призовани да не се връщаме назад към разрушението, а да бягаме към спасението, към Божията сигурност.

Този призив е валиден и за всеки днес — не само да познаем спасението, но и да вървим уверено по пътя му, без да се обръщаме назад към „стълбовете от сол“ на нашето минало. Традиционно се мисли за телепортация на небето за седем години, докато другите са гонени. Говорим за Бог с деменция, празнуващ, докато хората Му страдат. В Лука 17 учениците питат: „Къде?“ Йешуа казва: „Където е мършата, там орлите.“ Грабване ли е? Пасторите ще кажат: „Грабване.“ Йешуа не говори за грабване. Казва: „Който е на покрива, нека не слиза да вземе нищо. Който е на полето, нека не се връща назад. Помнете Лотовата жена.“ Той не казва: „Не поглеждай, да не се вкамениш.“ Аз и Йешуа виждаме Лотовата жена не като поглеждане, а връщане назад. Връщането е към разрушението. Тя стана стълб от сол, не Бог я направи.

Йешуа казва: „Не се връщай.“ Има хора, които имат по-добри отношения с Бога преди 10–15 години. Имам слово за вас. Бог ми даде това слово, когато започвах нов етап. Не исках да пусна старото – беше познато, организирано като швейцарски часовник. Изградих си утопия – комфорт, дизайн. Тествах го в моята лаборатория, за да работи 10 години. Господ ме постави в ситуация без този комфорт. Амос казва: „Не съм пророк, Бог ме взе.“ Паях говедата. Някои казват: „Не искам да служа.“ Отговарям: „Кой е следващият виц?“ Бог иска да те използва. В църквите фокусът често е върху пастора, а другите му помагат. Това е извращение. Всеки трябва да служи на Бога. Това е смисълът на живота.

Сутринта Бог каза на Авраам: „Вземи Исаак и го жертвай на Мория.“ Авраам не каза: „Как, Бог не иска човешки жертви.“ Тогава те бяха известни. Бог предизвиква Авраам с тогавашните вярвания. Той тръгва, защото обича Йехова. Йехова не иска сина му, а да покаже Евангелието – жертвата на Своя Син след хиляди години. Когато Йехова преподава, струва ти много. Трябва да изтърпиш терора на изкачването, мислейки, че губиш. Да си ученик на Исус е трудно. С жена ми живеем, връзвайки двата края. В края на месеца не знаеш как ще е следващия. Караш със зимни гуми през юли, но е забавно. Къде е приключението, ако не следваш Бога? Мен ми е петдесятно, а вие сте като статуи, като Лотовата жена – стълбове.

Авраам тръгна да жертва Исаак, но Бог каза: „Не!“ Урокът? Не можете да се откажете от стари неща, да излезете от Содом. Казвате: „Служа на Бога от 20 години.“ Бог може да говори противоположно в един ден. Сутринта: „Жертвай.“ На обяд: „Спри.“ Ако кажеш: „Това е дяволът, сутринта Бог ми каза да жертвам,“ ще сбъркаш. Важно е какво казва Бог сега, не преди 10 години. Животът е навигация с ъпдейти. Старите координати не работят. Появяват се ремонти, маршрутът се удължава. Вървим със стари Содоми, от които не можем да се откъснем. Бог ни предизвиква. Проблемът с учениците ми е, че не искат да служат на хора, които не харесват. Не избираш на кого да служиш. Служиш там, където си пратен. „Искам да проповядвам на други.“ „Ще ти създадем нова аудитория за комфорт.“ Не. Служи, където те пращам. „Досега служех така.“ Излез. „Разбирах Библията така.“ Излез. Бог ще те предизвика. Сутринта: „Жертвай.“ На обяд: „Спри.“ Откровение казва: „Който има ухо, нека чуе какво казва Духът сега.“ Лотовата жена не съдейства на благодатта. Йешуа я прави паметник, защото не можем да се откъснем от Содом. Бягайте към Сигор и не се връщайте назад.

Сунай Маджуров